Стоян ПЕТРОВ*

В наскоро публикувана статия във „Фигаро”, известният френски журналист и експерт по Близкия Изток Жорж Малбрюно посочва, че „стотици чуждестранни бойци заливат Сирия с цел да ускорят свалянето на режима на Башар Асад, което ни кара да се опасяваме от инфилтрирането и утвърждаването на Ал Кайда в страната”.

Смята се, че най-малко сто ливански салафисти, както и над 400 други чуждестранни „моджехидини” участват активно в акциите срещу сирийската армия. Засега те са незначителната част от бунтовниците, но делът им непрекъснато нараства. Според Малбрюно, присъствието им е тема табу за сирийската опозиция. В същото време, ликвидираните в края на април двама ливански „джихадисти” (Абдел Гани Джауар и Уалид Бустани) съвсем не са единствените чуждестранни „мъченици” на атибаасистката революция. Малбрюно твърди, че през последните дни в Сирия са били убити поне дузина „моджехидини”, включително трима тунизийци, двама йорданци и двама египтян, както и един французин, един белгиец и един британец (поне по паспорти). Наскоро пък петима ислямисти с френски паспорти са пристигнали на летището в Бейрут, възнамерявайки оттам да проникнат в Сирия, но са били арестувани от ливанската Обща служба за сигурност (контролирана от Хизбула), след което са предадени на френските специални служби.

Доскорошните участници във войната срещу Кадафи в Либия, финансирани и въоръжавани от Катар, формират един от най-многобройните чуждестранни контингенти в редиците на сирийските бунтовници, наред с ливанците, саудитците, иракчаните, кувейтците, алжирците и дори пакистанците. Малбрюно подчертава, че чужденците обикновено не се смесват с дисидентите от т.нар. Свободна сирийска армия, освен когато самите сирийци не са привърженици на ислямистите. В началото на 2012, на територията на Сирия са проникнали голям брой иракски „джихадисти”, със значително количество оръжие, включително гранатомети, но скоро след това са били прогонени от граничните племена, след което са се прехвърлили в планинската провинция Идлиб. По време на обсадата на Хомс чуждестранните „джихадисти” бяха принудени да се оттеглят от града в Ал-Куаир, край границата с Ливан, но след ликвидирането на споменатия по-горе Бустани, сирийските салафисти започнаха да приемат в редовете си само ливанци и палестинци от бежанските лагери в Ливан. Това е още едно доказателство за нарастващото напрежение между джихадистите и сирийската неислямистка съпротива.

В тази връзка, един от лидерите на джихадистите шейх Гиа посочва, че „с нарастването на хаоса, и властта в Дамаск и Сирийската свободна армия ще отслабват и тогава хората ще се обърнат към нас”. Междувременно, ислямисите продължават да водят свещената си война, като въобще не възнамеряват да се съобразяват с плана Анан. Напротив, с „нападенията си, те искат да демонстрират на измореното от безсилието на международната общност население, че именно джихадистите са най-големите противници на режима, и в същото време да си гарантира притока на доброволци и средства от чужбина” – посочва в статията си Малбрюно.

Вече съществува разклонена мрежа за финансиране на сирийския джихад, един от чиито центрове е ливанският град Триполи. Мрежата функционира с помощта на благотворителните асоциации от държавите от Персийския залив, като например Chаrity Eid, контролирана от саудитеца Сафр ал-Хауали, кувейтеца Уалид Табатабай и катареца Абдел Рахман Нуайми. В тази връзка, от няколко месеца нас, редица американски експерти предупреждават за опасността от появата на „джихадистка ос”, свързваща Триполи със западната иракска провинция Ал Анбар и минаваща през Сирия. „В хода на сирийската революция се очертава неприятен обрат – признава пред „Фигаро” анонимен западен дипломат в Дамаск – и не можем да се правим, че не го виждаме. Първо, лидерът на Ал Кайда Айман ас-Зауахири призова джихадистите да се отправят към Сирия. След това, шефът на американското национално разузнаване Джеймс Клепър заяви, че повечето терористични нападения, осъществени от декември 2011 насам в Сирия, са дело на Ал Кайда”. Впрочем, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун също изрази убеждението си ,че именно ислямистката мрежа стои зад най-жестоките и смъртоносни акции в хода на т.нар. „сирийска революция”.

Кой покровителства джихадистите?

Докато международната общност обсъжда вариантите за урегулиране на сирийската криза, Катар, Саудитска Арабия и Турция, на практика, стартираха през май 2012 необявена война срещу Сирия с перспектива за разширяване на военните действия и в Ливан. Показателно е, че тази тяхна активност съвпадна с очерталия се (макар и малък) напредък в разрешаването на конфликта с политически средства и ограничаването на насилието след появата на международните наблюдатели в Сирия, което можеше да провали плановете на въпросните държави за лишаването на Иран от основния му регионален съюзник и създаването на сунитски халифат в Близкия Изток и Северна Африка.

Серията от мащабни терористични акции, стрували живота на стотици мирни сирийски граждани, съвпадна по време с мощните финансови потоци от монархиите от Залива и Турция към структурите на сирийската опозиция и мащабните оръжейни доставки за нейните военизирани формации. Паралелно с това, е налице активна инфилтрация на бойци на Свободната сирийска армия, действащи под закрилата на турски военни хеликоптери, на територията на Сирия. В същото време хиляди чуждестранни джихадисти, сражавали се доскоро срещу Запада в редовете на Ал Кайда, продължават да се стичат от Либия, Ирак, Йемен, Афганистан и Саудитска Арабия за да „направляват” действията на сирийските бунтовници.

Политическото прикритие на тази агресия се осъществява от Сирийския национален съвет, който, подобно на Свободната сирийска армия, се финансира от саудитците и катарците, включително чрез създадената през април 2012 в Истанбул неправителствена организация „Ислямска съпротива в подкрепа на сирийската революция”. В основна задача на Съвета се е превърнало ефективното „използване” на саудитските и катарски „инвестиции” за успеха на сирийската революция. С медийното отразяване на „сунитската ислямска революция” пък се е заела телевизия „Ал Джазира”, която нюйрският Daily News наскоро определи като „арабска пропагандна машина, контролирана от средновековния катарски режим”.

Редица представители на сирийската опозиция и, в частност,един от лидерите не сирийския клон на „Мюсюлманските братя” Мулхам ал-Дроби, които доскоро се оплакваха от недостиг на оръжие, сега признават, че благодарение на средствата от Саудитска Арабия, Катар и други държави от Залива, вече ги имат в излишък. Според американския Washington Post, оръжието за бунтовниците се складира най-вече в граничната с Турция сирийска провинция Идлиб, както и в град Ал-Забадани, край ливанската граница. Залавянето на голяма контрабандна пратка оръжие на кораба „Лутфала 2”, пътуващ от Либия за Ливан, свидетелства за увеличаване на помощта за сирийската опозиция от страна на чуждестранните и спонсори. Както е известно, в средата на май 2012, говорителят на американския Държавен департамент Виктория Нулънд призна, че Вашингтон, който оказва невоенна помощ на сирийската опозиция, е наясно за доставките на оръжие за нея от различни други държави, „имащи правото да ги осъществяват” (според Нулънд, разбира се).

В стремежа си да свалят Башар Асад и да поставят на власт в Дамаск лоялно настроени към тях ислямисти, арабските монархии от Залива не се ограничават особено при избора на средства. Редица западноевропейски дипломати посочват, че в мишена на терористичните нападения все по-често се превръщат наблюдателите на ООН, което цели провала на мисията на Кофи Анан. Междувременно, в Сирия бе създаден филиал на Ал Кайда, под името „Джабхат ан-Нусра” (Фронт на спасението), който вече се „прослави” с особено кървавите си атентати, довели до смъртта на стотици мирни жители. Така, външните сили, заинтересовани от дестабилизацията на ситуацията в Сирия, реагираха на успешните действия на властите и сирийските сили за сигурност за възстановяване на реда в страната, решавайки да използват още по-силно оръжие, с цел да бъде деморализирано обществото и страната окончателно да бъде хвърлена в хаос. На практика, в Сирия се повтаря сценарият на терористичната война, започнала в Ирак под ръководството на Ал Кайда, с активната финансова подкрепа на някои държави от Залива.

На свой ред, Вашингтон, макар да осъжда терористичните действия в Сирия, се стреми в същото време да защити „легитимната опозиция”, която, според него, няма нищо общо с „екстремистките елементи”. В администрацията на Барака Обама обаче вече признават, че радикалните ислямисти, залагащи на силата, постепенно започват да доминират в редиците на антиправителствения фронт. И докато в Белия дом се опитват да разграничат радикалните ислямисти от „умерените” опозиционери, с които може да се разговаря, Сирия бързо се превръща в новото бойно поле на глобалния джихад.

Между другото, в Риад и Доха разчитат и, че падането на сирийския режим не само ще доведе до отслабването на стратегичекия им противник Иран, но и ще открие възможност за появата на нов маршрут за транзита на енергоносители, заобикалящ контролирания от иранците Ормузки пролив. Управляващите в Саудитска Арабия и Катар вече обсъждат планове за изграждането (в „периода след Асад”) на нови тръбопроводи към Средиземно море, орентирани към европейския пазар, през територията на Сирия. Прокарването на тази „ислямска тръбопроводна мрежа” би намалила зависимостта на арабските монархии от Запада за гарантиране сигурността в Ормузкия пролив.

Показателно е, че координирайки оръжейните доставки за сирийската опозиция с Вашингтон, саудитците и катарците, на практика, игнорират Брюксел, въпреки че транзитът на тръбопроводите, които трябва да бъдат изградени на територията на Сирия и Ливан, ще върви именно към Европа. Очевидно, според арабските шейхове, „ислямските тръбопроводи”, включително тези на територията на Либия, ще се превърнат, в перспектива, в мощен инстрмент за влияние върху ЕС от страна на Риад, Доха и Анкара. А като допълнителни лостове за натиск в тази посока могат да се използват „спящите” (под формата на различни салафитски неправителствени организации) клетки на Ал Кайда.

Ислямистите и клането в Хула

Както е известно, в края на май 2012 редица държави от ЕС (включително България) решиха координирано да изтеглят посланиците си от Сирия в знак на протест срещу клането в градчето Хула (провинция Хомс), където на 25 май бяха убити 108 души.

Точно по същото време, говорителят на Върховния комисариат на ООН по човешките права Рупърт Колвил направи изявление за медиите в Женева, в което съобщи, че повече жертви в Хула са били убити „непосредствено, от много близко разстояние” като „масовите екзекуции са били извършени на две различни места” и всички данни сочат, че „цели семейства са били разстреляни в домовете си”. В същото време, жертвите на артилерийски обстрел са били по-малко то 20. До днес, нито Колвил, нито шефът на мисията на наблюдателите на ООН в Сирия генерал Робърт Муд са обвинили директно сирийския режим за извършените убийства или, че е дал подобна заповед. Както ООН, така и правителството в Дамаск обявиха, че разследват на трагедията в Хула.

Както посочва в статията си „Кой е отговорен за клането в Хула”, публикувана преди няколко дни в германския вестник Hintergrund, известният експерт по Близкия Изток Карен Лойкефелд, „остава неясно, кой точно е отговорен за убийствата в Хула и околните села. Пръв за тях съобщи небезизвестният Сирийски център за мониторинг на човешките права (SOHR) в Лондон, въз основа (както винаги досега) на „свидетелства на очевидци”. Между другото, сирийската държавна агенция SANA също съобщи за избиването на няколко семейства в Талдо и Ал-Шумария, което обаче остана почти незабелязано от западните медии. Вместо това, те предпочетоха да цитират твърденията на един „очевидец” (в Spiegel-online), че Свободната сирийска армия се е опитала да атакува постове на сирийската армия в района на Хула, след като тя е обстрелвана протестиращи в градчето. Твърди се, че след отблъскването на бунтовниците, в Хула са влезли бойци на проправителствената алауитски милиция „Шахиба” (Призраци), които са извършили клането. В същото време, сирийското Министерство на отбраната твърди, че постовете на сирийската армия са били атакувани от 400 души, разполагащи с най-съвременно оръжие (включително противоракетни комплекси, минохвъргачки и картечници, монтиране на джипове). Военните са отбранявали позициите си, а клането на гражданското население е извършено от „терористите от Ал Кайда”.

Правителството категорично отхвърля всякакво участие в това престъпление. И тъй като SOHR споменава само едно място, където са извършени убийствата (Хула), правителството посочва и още две (Талдо и Ал-Шумария), а пък ООН съобщава за две различни места, изглежда твърде вероятно престъпленията да са били извършени от различни групировки, още повече, че много често, нито мирното население, нито армията, нито службите за сигурност могат да различат, който точно участва в боевете, тъй като бунтовниците обикновено носят същите униформи като правителствените части”.

Според Карен Лойкефелд, много факти сочат, че зад фасадата „Ал Кайда” се крие вече изпробвания от американските специални служби в миналото модел за потискане на противника с помощта на „наказателни акции”. В тази връзка, се припомня, че тази практика се свързва с името на посланика на САЩ в Хондурас, през 1981-1984 Джон Негропонте, обвинен (и разследван), че е подкрепял използването на т.нар. „ескадрони на смъртта” срещу местната съпротива. Известният канадски геополитик професор Мишел Чосюдовски пък смята, че след като е бил назначен през 2004 за посланик в окупирания от американската армия Багдад, Негропонте е използвал същата тактика и в Ирак, където също бяха създадени „ескадрони на смъртта”, с цел ликвидиране на участниците в антиамериканската съпротива и разпалването на религиозна (между сунити и шиити) и етническа (между араби и кюрди) вражди в страната. Между другото, вторият човек след Негропонте в Багдад беше Робърт Стивън Форд, който през януари 2011 беше назначен за посланик на САЩ в Сирия. Малко по-късно, през март, в страната започнаха първите бунтове, а в редиците на опозицията бяха инфилтрирани голям брой джихадисти. От май 2011 насам редица нападения, отвличания и масови убийства носят именно техния характерен почерк. Тоест, напълно възможно е, кланетата в Хула, Талдо и Ал-Шумария да са били извършени от ислямистите. Кой знае защо обаче, посочва Карен Лойкефелд, западните медии предпочитат да не се занимават с тази хипотеза, а да използват трагедията за засилване на натиска върху президента Асад и режима в Дамаск. Според нея обаче, едностранните обвинения само изострят насилието в Сирия, а решението за изтеглянето на посланиците от Дамаск е поредната стъпка към открита външна военна намеса в страната, която би могла да има пагубни последици за целия регион.

Вместо заключение

Като своеобразно заключение към всичко казано по-горе, можем да използваме казаното от бившия американски държавен секретар Хенри Кисиндър в статията му във Washington Post, появила се в началото на юни 2012:

„За осъществяването на военна намеса, независимо дали стратегическа или хуманитарна, са необходими две предпоставки. На първо място, изключително важно е наличието на консенсус по отношение на бъдещата система на управление, която следва да бъде установена след свалянето на режима. Ако целта е просто смяната на сега управляващия лидер, интервенцията рискува да доведе до появата на политически вакуум в страната, в резултат от което в нея може да избухне гражданска война, защото различните въоръжени групировки ще започнат битка за властта, а съседните държави ще подкрепят една или друга от тях. На второ място, политическите задачи, които се поставят, трябва да бъдат ясно изразени и постижими. Съмнявам се обаче, че евентуалното осъществяване на военна интервенция в Сирия съответства на тези две изисквания. Не можем да се хвърляме от една крайност в друга и нямаме никакво право, без да сме си поставили ясни цели, да се намесваме в сирийския конфликт, който все повече придобива откровено сектантски и междуособен характер. Не бива, реагирайки на една трагедия, да съдействаме за появата на друга”.

Що се отнася до Европейския съюз, чиито член е и България, той може да предотврати развитието на събитията в Сирия по най-лошия за себе си сценарий само, ако реши занапред да подкрепя единствено светската опозиция като поощрява диалога и с управляващия в Дамаск режим. Следва ясно да се обявят за недопустими всички други варианти за решаването на „сирийския въпрос” освен мирните преговори, а усилията да се концентрират върху подкрепата за мисията на наблюдателите. Необходимо е също Брюксел да възприеме и открито да декларира тезата, че вината за евентуален провал на плана Анан ще носят онези, които въоръжават радикалната опозиция с цел да осъществят поредната серия от ислямистки преврати в Сирия и в редица други държави от региона.

* Център за анализ и превенция на конфликтите