Искам да започна с един цитат от Ботевата литература:

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Тази строфа от стихотворението „Обесването на Васил Левски” на Христо Ботев и до днес е добре позната на повечето българи. Чрез нея се изразява цялото геройство на Васил Левски и пак чрез нея, с няколко думи, е изразено цялото преклонение на българския народ пред най-великия му син. Стихотворението вълнува читателя по един уникален и незабравим начин, сега както и преди повече от 130 години.

Дали не е тъкмо това стихотворение началото на изграждането на един вечен мит? На този въпрос е трудно да се отговори, но най-вероятно текстът на Ботев е подпомогнал героизирането на личността на Васил Левски. Някак си успява този текст да свърже читателя с трагичната съдба на Левски, да го направи завинаги съпричастен към саможертвата на героя.

От него е започнало помненето на Васил Левски и на българската Голгота, а по-късно с одатa „Левски“, поставена в самото начало на „Епопея на забравените”, Иван Вазов окончателно оформя мита за Левски като разказ за българския Спасител и като такъв той остава непоклатим в паметта на българите.

Литературата и словото са играли от столетия наред ключова роля в запаметяването на събития и герои. Те до голяма степен са изградили и култа около героичната фигура на Васил Левски. Но както могат да издигат личности, така могат и да ги унищожават, което днес се случва най-често, както знаем.

В последните години бяхме често свидетели точно на това и видяхме как мнозина от героизираните фигури на българската история станаха неочаквано обект на „дегероизиране, демитологизиране и деконструиране“ (Панайотов, 2011) в рамките на постмодерния дискурс.

Тук трябва да се спомене много интересната статия на проф. Филип Панайотов в e-vestnik.bg от 15 септември 2011 г. В нея проф. Панайотов твърди, че е имало вече опит да се обезличи и фигурата на Васил Левски. Според него, този опит е книгата на Мария Тодорова, която носи интересното заглавие „Живият архив на Васил Левски” (2009).

Проф. Панайотов, като един от най-големите опоненти на възгледите на Тодорова, я обвинява, че нейната книга не е научно изследване, а само едно „публицистично произведение“. Не съм историограф и не бих могъл да се намесвам в спора на професионалистите. Въпросите, които поставя Мария Тодорова, ми се струват, обаче, изключително важни. Авторката явно се стреми да разбере защо в България се е създал един национален култ, който е насочен само към една личност и защо тъкмо към Васил Левски?

Какво лошо може да има в това да пробваш да анализираш психиката на българите по един по-критичен начин от обикновеното? Не мисля, че това е грях в едно съвременно общество като нашето и при първото си посещение в България ще открия книгата на Мария Тодорова и непременно ще я прочета.

Но нека да се върнем към мита за Левски. Това наистина е много рядко срещан феномен, обаче, не е уникален в света. Ивайло Дичев, примерно, сравнява мита за Васил Левски с този за Гарибалди в Италия и за Мустафа Кемал в Турция. Такава аналогия безспорно може да бъде направена.

Обаче тук трябва да се забележи, че всичките други, чуждестранни герои между които и Гарибалди, и Кемал, и дори Наполеон, са били успешни държавници, които постигат голяма част от целите си. Както всички знаем това не отговоря на съдбата на Левски, той не доживява осъществяването на своите цели. С други думи той е герой, но и провален, неуспешен политик.

Въпреки това, или пък точно заради това, той е величан и уважаван както никой друг в българската история. И точно това прави ...