Анджела Родел е американка – преводачка, музикантка , актриса, позната на българската публика от участията й във филми като „Козелът“ и „Седем часа разлика“.

Установява се в България преди около десет години. За първи път идва тук през 1996-1997-ма със стипендия „Фулбрайт“, за да специализира български език в Софийския университет.
През 2004-та г. получава стипендия “Фулбрайт-Хайс”  за докторат по етномузикология и решава да остане в България, където “се случват много по-интересни неща, отколкото в САЩ”. Тогава се включва е етнорок групата „Гологан“ и вече десет години пее и свири на тамбура с тях. Превежда на английски вножество произведения на съвременни български автори, както и субтитри на нови български филми.

- В България много често се говори за „русофили“, „американофили“, но като че ли вие сте единственият „българофил”: помагате за популяризиране на най-некомерсиалната част от българската култура в САЩ - литературата. Необходима ли е дистанция, за да може човек да оцени качествата на една култура?

- Има и други като мен, но - да. Дистанцията наистина помага. Патриотичната идея в България по традиция се свързва с далечното историческо минало, със събития, които са се случили през Средновековието. Безспорно това има значение, но не е първостепенно. А нещата, които са важни за България в този конкретен момент, някак минават незабелязани и не им се обръща внимание.
През последните 20-25 години българите са преживели толкова промени,че са фиксирани само на битовите проблеми и тази дистанция, която имам аз, ми помага да видя, че въпреки това през последните две и половина десетилетия са се случвали много интересни неща в плана на културата – литература, музиката, киното.

- Като че ли съвременната българска литература е недооценена, поне от официалната, университетска критика. Проблематизира се повече „класиката“, с цялата относителност на това понятие. Вие превеждате съвременни автори. Кои са най-интересните явления според вас?

- На първо място добрата новина е, че българските писатели вече пишат романи. Както знаем литературата е изкуство, но и пазар. От известно време насам световният пазар е на вълна романи. В българската литературна традиция преобладават кратките форми – най-мощната вълна е на поезията, която остава водеща до края на 90-те години и е представена главно от  стихосбирки; в прозата преобладават кратките разкази. И затова според мен до преди десетина години вие губехте от интереса на световните читатели към Източна Европа.
През последните десет години редица автори усъвършенстват писането на романи, което помага много българската литература да бъде видима на световния пазар.
Мисля, че това е следствие от отварянето на нацията като цяло към света – хората знаят чужди езици, пътуват и учат по света, имат достъп до световната литература. Младите български автори се насочват към романа, който е вървежната форма на литературата към настоящия момент.
Сега в България има много силна вълна, стечение на обстоятелства, в резултат на които голям брой таланти пишат едновременно.

- Защо тези таланти не привличат подобаващ интерес от страна на българската публика? Като че ли има някакво недоверие?

В България битува схващането, че времето пресява стойностното. Принос има и известното чувство за малоценност на българите. Ако дадено явление е българско, то на него се гледа като на втора ръка. Забелязвам подобно отношение и към киното, и книгите.
Много често читателите реагират: „А, щом е българско, не ми се чете“. И може би затова много добри автори не са достатъчно популярни сред местната публика. Но това отношение е на път да се промени – първо към киното, с успехите на българското кино извън България, а също към литературата.
Интересно е да видим след 50 години кои автори ще влязат в канона, дано сме тук, разбира се, ...