Когато на 24 февруари 2008 г. Раул Кастро смени брат си Фидел в ръководството на държавата, Кубинската революция беше една карикатура, пародия на самата себе си. Високопарният стил на Ел Команданте, апокалиптичните му речи срещу „империята“, нескончаемите походи на „сражаващия се народ“… цялата показност, която обгръщаше месианския карибски führer, вече не стигаше, за да скрие провала на една изчерпана система, докарала народа си до едното оцеляване.

Куба се нуждаеше от илюзионист, фокусник, умеещ да вади зайци от цилиндъра, но зайци от плът и кръв, за да могат кубинците да се хранят с нещо повече от думи.

Раул Кастро беше назначен за тази работа. Братът на диктатора си постави за цел да превърне окопите в кухни, а пушките в тенджери. Нещо като размяна на идеология срещу благосъстояние за осигуряване на бъдеще без Фидел. Но това бе измамна размяна, защото идеите и пушките, отстояващи Революцията, щяха да си останат същите.

Новият лидер призна, че нещата са зле, че Куба е „на ръба на пропастта“ и че е необходимо да се „актуализира“ моделът, да се проведат реформи, за да се излезе от кризата, но без отказване от социализма. Това, което Раул Кастро предлагаше, беше гримиране на трупа на Революцията, усъвършенстване на нещо, което половин век не бе проработило, промяна на всичко, за да си остане всичко както преди. И кубинците, закопнели за надежда, се оставиха да бъдат прелъстени от този чирак на магьосника. Повярваха, че този път нещата ще се променят.

Тогава бе приведена в действие амбициозна операция. Правителството представи „Проект за насоки на икономическата и социалната политика на Партията и Революцията“, наръчник за реформите, които възнамеряваше да осъществи, за да бъдат обсъдени от гражданите в низовите организации преди окончателното им одобряване.

Идеята не беше нова. Този вид консултации вече бяха провеждани, когато Фидел Кастро беше на власт, и само послужиха да залъжат кубинците, без предложенията им да бъдат взети под внимание. Самият Раул Кастро го бе правил вече през 2007 (все още като временен председател) и 2009 г., но и той не си направи труда да оповести резултата от обсъжданията, още по-малко пък да приложи заключенията им.

През април 2011 г. Раул Кастро бе избран за първи секретар на Кубинската комунистическа партия (ККП) на VI конгрес – сборище, което не се е свиквало от 1997 г., въпреки че в устава му е казано, че трябва да се провежда на всеки пет години. Това бе последният главен пост, останал в ръцете на Фидел Кастро, и ключ за отваряне вратата на проект за икономически реформи, които той никога нямаше да одобри. Но Главнокомандващия, стопил се наполовина от болестта, нямаше вече сили да се противопостави на волята на брат си, нагърбил се с трудното дело да предотврати крушението на Революцията.

„Фидел си е Фидел и не се нуждае от някаква длъжност, за да заема винаги върхово място в историята на настоящето и бъдещето на кубинската нация“, каза Раул Кастро в речта си, след като бе избран за първи секретар на ККП. Тези думи звучат като раздяла и наистина бяха такива, но не се сбогуваше с човек, а казваше сбогом на една ера, представяна от един фалшив Мойсей, който заряза сънародниците си в пустинята, карайки ги да вярват, че са достигнали Обетованата земя.

За разлика от брат си Раул Кастро каза на кубинците, че прекосяването на пустинята още не е свършило, но че неговите реформи ще ги доведат ако не до една земя на мляко и мед, то поне до място, където биха могли да се радват на заслужено благосъстояние. Пътуването нямало да е лесно. Изисквало жертви, но щяло да има своите компенсации.

Предприетите реформи запазваха държавното планиране като главен способ за ...