Национален лидер рядко е заплашен  да бъде отстранен от две посоки - от обществения натиск и от армията, но такава е ситуацията, пред която се изправи египетският президент Мохамед Морси. И опозицията, и армията му дадоха ултиматуми да се оттегли под заплаха от гражданско неподчинение и военен преврат.

Морси е един от неколцината лидери по света, които в последно време станаха обект на популистки гняв. В Бразилия, България, Чили, Турция и други страни стремглавият развой на събитията завари техните лидери и света като цяло неподготвени. Наблюдатели се мъчат да намерят обяснение чрез множество статии, разнищвайки евентуалната причина за внезапното изригване. Въз основа на текущите анализи и някои собствени разсъждения се открояват 10 общи нишки, както и упътвания за бъдещето.

Времето е изключително взривоопасно

Свидетели сме на “лятото на недоволството на средната класа”, писаха Антъни Файола и Паула Мура във “Вашингтон пост”. Или може би по-подходяща фраза е “векът на вълненията”. Масовият гняв сякаш е във въздуха. По различни причини гражданите на редица страни изглеждат готови да бъдат много, много гневни. Те дори намират щастие в това. Типът страни, в които това се случва, споделят еднаква форма на управление - те не са тиранични диктатури, а жизнени демокрации - и еднаква степен на възмущение. Дали това не е поредната последица от глобализацията?

Големите мислители може да са склонни да смятат така, но както писа коментаторът Мойзес Наим, “истината е, че протестните движения са строго локализирани, съсредоточени към специфични за отделната страна недоволства”.

За това има прецеденти в историята

Но това не е нещо ново. Виждали сме подобен епидемичен гняв и преди - 1848 г. (поредицата европейски революции), 1968 г. (младежките протести срещу установения ред) и 1989 г. (рухването на съветския блок), писа “Икономист”. По мнението на историка и политолог Франсис Фукуяма, нашето време като че ли има звученето на Болшевишката, на Китайската и на Френската революция.

Но е опасно да се правят дълбоки анализи, смята Фукуяма, тъй като съвременните прогнози често се оказват преувеличени. Маркс сгреши, като предвиди края на капитализма; Боб Дилън беше прав, че 1964 г. беше време на промяна, но не и такава, каквато смяташе; и 1968 г. не сложи край на тиранията, нито дори на комунизма.

Явлението е историческо, но ние не знаем доколко

Никой не е готов да отпише развоя на събитията като най-обикновено съвпадение - общо е мнението, че 2013 е историческа година. След няколко години, пише бившият анализатор на ЦРУ Пол Пилар, факторите за недоволството може да се превърнат в тема на докторски дисертации. Но какво е историческото значение? Въпрос на предположения. Опитвайки се да налучкат отговора, Файола и Мура от “Вашингтон пост” заключават, че “ако през 60-те години нещата опираха до разчупването на културните норми и протеста срещу войните в чужбина, през 90-те години - до обругаване на глобализацията, през 2010-те шумотевицата е за отговорни правителства, както и за социални и икономически свободи”.

Само че тук, изглежда, е замесен текст от 1968 г. на Самюъл Хънтингтън

Всяка важна епоха се асоциира с теоретични текстове, а в момента се цитира най-често “Политическият ред в променящите се общества” от 1968 г. на покойния Самюъл Хънтингтън. Днес той е по-известен с книгата си от 1993 г. “Сблъсък на цивилизациите”, но преди това бяха популярни творбите му от 60-те години, в които се опитва да обясни защо страните биват обхващани от насилие и стават нестабилни.

Причината, пише Хънтингтън, е “до голяма степен продукт на бърза социална промяна и бърза мобилизация на нови групи в политиката, съчетано с бавното развитие на политическите институции”. С други думи, управниците ...