Трябваше да попадна на курс за положението на жените по света, за да разбера наистина как е у нас. И заедно с това изпаднах в поредица от забавни ситуации, научих за любовния нощен лов в Бутан, преядох с т.нар. испански мезета тапас и се прехласнах по Барселона.
Когато кандидатствах за курс за проблемите на жените не си представях всичко това. Конкурсът, организиран от Фондация „Томсън Ройтерс” избра около 10 души с опит на журналисти и активисти от цял свят, които се интересуват от проблемите на жените в обществата си. Сред тях попаднах и аз, с 5-годишния си опит на журналист и с пожизнената квалификация „жена”…

На пръв поглед жените в България нямат проблеми. Уж се свеждат само до малките пикантни шегички на мъжете. Но сериозни проблеми така си минават без да бъдат дискутирани у нас. В много женски списания се пише основно какви рокли отиват на алено червило и обратно. Междувременно се оказва, че жените в България получават най-ниски майчински (много по-ниски от горе-долу бедната като нас Румъния), по-ниски заплати от мъжете (15,7 % по-ниски през 2010 г., данни на Евростат) и съответно – по-ниски пенсии.
У нас има сериозен проблем и със случаи на домашното насилие, на което най-честа жертва са жени, а самотните майки са обречени на мизерия. Това е едно дълго изречение без край.

И всичко това на фона на Барселона

Барселона неутрализира болните теми. Поне докато човек се разхожда из пристанището вечер  и се взира в осветените корабчета, наредени като хайвер на платото на морето. Преди да го видя, за мен градът беше географски обект в съзнанието ми, оцветен с енциклопедични факти за архитектурата, Пикасо, коридите, фламенкото, Гауди. Сърцето на Cataluña, образува жива картина в съзнанието, подобно на задъхани танцьорки на фламенко.
От историческа, културна, архитектурна гледна точка статуята на Колумб, старите кораби в пристанището, музеите, катедралите, архитектурните пръстови отпечатъци на Гауди, духът на Дали и т.н., са най-ценното в каталунската столица. Но вдишването на средиземноморския въздух и опитването на тапас също са безценни.
В Барселона няма значение дали хората  са бели, тъмни, чернокожи, жълти, зелени (все някои тапас няма да се понесат лесно от стомаха). Те - необятният ресурс на града, са тук, защото са решили, че искат щастие. Един философ пише, че за разлика от руснаците, които се примиряват със заобикалящото, американците се стремят към щастие. Вероятно този съзнателен стремеж важи за новопокръстените барселонци. А туристите лягат на огромната терапевтична кушетка на града и започват да дишат.

Аз и румънката представлявахме Европа

Забавното в моя случай беше, че общувах повече не с местните, а с хора, идващи от диаметрално противоположни краища на света. Хората, с които опознавах града и през чиито очи го наблюдавах, бяха от Индия, Пакистан, Бутан, Замбия, Зимбабве, Мианмар, Виетнам, Мексико, Алжир и Румъния – участниците на семинара. Имаше двама мъже – мексиканец и индиец, които идеално паснаха на обстановката – бяха бъбриви.

Трейнъри на курса бяха Мариан Пърл и Кейти Нгуен – журналистки от световен ранг. Мариан, главният ни трейнър, е работила в най-престижните места в света на журналистиката – „Ройтерс”, „Ню Йорк Таймс”, френски медии, а понастоящем в сп. „Глемър”. Преди 10 години съпругът й, тогава завеждащ отдел на „Уол Стрийт Джърнал” за Южна Азия, е отвлечен в Пакистан от терористи на Ал Кайда и екзекутиран жестоко. Оттогава Мариан пътува из цял свят, пише и работи за създаване на междукултурно разбирателство.
<img class="myinlinepictureimg" src="http://e-vestnik.bg/imgs/bulgaria/gledka-ot-nacionalniq-dvore.jpg" alt="" title="" ...